със заслепяващи искри,
постановката блестяща,
но празнотата я изтри.
Реве изкуството жално,
затрупано със сивота,
посланието му кално,
промива хитро личността.
Крещи дяволски парата,
творецът лежи победен,
продаде си той душата,
остави духа си сломен.
Притъпяват ни сетивно
специалните ефекти,
реагираме наивно
и сме слепи за дефекти.
Амбицията е стрела огромна -
за нея няма синор и бразда.
Обаче без смирение и скромност
сме лодки непотребни без вода.
Не всяка болест е невинна -
не виждаме причината във нас,
затрупани под страшната лавина
на вечното ни „Аз” и” Аз” и „Аз”.
Бразди духът ни бездни и небули,
а вярата ни – дивни светове.
Без нея сме нещастни сомнамбули,
под тъпана на жалки умове.
превърна се в продукт, душата ти захвърлена е в лавата...
И ти усещаш болката от огъня, усещаш пепелта,
усещаш – нещо се топи, гори и бавно чезне във жарта.
Но какво способен си да сториш? Страх те е да го признаеш,
че личността лишена е от личност, че цял живот блуждаеш...
Главата ти превърната е в тъпан, ушите ти не чуват
писъците страшни. Разумът, сърцето – заедно робуват.
Спомняш ли си още миговете чисти, светли, безгранични,
полетите с вятъра, с орлите, или песните лирични?
Любуваше се на цветята, на красотата им първична,
любуваше се на водата, на силата ѝ динамична.
Но някое влечуго ти подшушна: „Късай, късай за букет!”
И ти убиваше за вехнеща украса, сложена в пакет.
Така се зароди началото на мрачния безкраен край,
поиска да си звезден идол и забрави бързо онзи рай.
А сега всички като тебе блъскат се в невидими стени,
но хората не виждат твойте вечни, нелечими синини.
Горещите сълзи попиваш скришом, а раните погалваш
с алкохол, и ти не спираш дните си предходни да ожалваш.
Греховете се опитваш да забравиш, но всеки ден гризат,
на външен вид си вече кукла, но отвътре пламъци пламтят.
Радвай се, че страдаш, че човекът в теб останал е, говори,
болката ще те смири и клетката коварна ще отвори.
Под върха,
под върха ще живея,
не искам медали, не искам да тлея,
тука сред тях ще остана, за да мога да грея,
за да гоня идеали, въстаник да бъда, а не да блея!
Гледам те тебе - настървено катериш пирамидата хладна,
но душата си даваш за амбицията гладна,
за гнилите лаври приятел нападна,
горе си уж, а падна,
пропадна...
Но плача,
плача за твойта съдба,
че плаща се скъпо всяка грешна чорба.
Не знам дали ще се видим, друга е мойта творба.
Сбогом! Аз ще завия, долу ме чака тежка свещена борба!
Боже мой,
трябва да има герои -
зовът заглуши се от пустини безброй
само змията алчно пирува в гнетящата зной,
Боже, подкрепяй ме в боя! Пращай отгоре чист и буен порой!
Под върха,
под върха ще загина,
но не ще ме затрупа черна лавина,
духът ми главата пречупи на всяка гадина,
а Ботев сърцато извика: “Имаше смисъл, мила дружина!”
вперил поглед във деня студен,
и злата мащеха - златото
рани го тежко през сътклото,
но жив е Той! Гледа несломен!
Кънти наблизо зов лъжовен:
"Качвай се по златни върхове!"
Лишен от слава, но свободен,
Той извика: "С дим отровен
се омайват жалки умове!"
Отгоре боговете малки
завистливо, тихо се гневят.
На олимп светят със запалки,
слуха заменят със слушалки,
но със маска как ще полетят?
А той дойде от небесата
и отряза своите крила.
Запали огън на децата
и Бог е с него на земята -
да раздават нови багрила.
че остана в битка несразен,
че на златото не робува,
че горе на Олимп се чува:
"Жив е Той и гледа несломен!"
