Под върха,
под върха ще живея,
не искам медали, не искам да тлея,
тука сред тях ще остана, за да мога да грея,
за да гоня идеали, въстаник да бъда, а не да блея!

Гледам те тебе - настървено катериш пирамидата хладна,
но душата си даваш за амбицията гладна,
за гнилите лаври приятел нападна,
горе си уж, а падна,
  пропадна...

Но плача,
плача за твойта съдба,
че плаща се скъпо всяка грешна чорба.
Не знам дали ще се видим, друга е мойта творба.
Сбогом! Аз ще завия, долу ме чака тежка свещена борба!

Боже мой,
трябва да има герои -
зовът заглуши се от пустини безброй
  само змията алчно пирува в гнетящата зной,
Боже, подкрепяй ме в боя! Пращай отгоре чист и буен порой!

Под върха,
под върха ще загина,
но не ще ме затрупа черна лавина,
духът ми главата пречупи на всяка гадина,
а Ботев сърцато извика: “Имаше смисъл, мила дружина!”