превърна се в продукт, душата ти захвърлена е в лавата...
И ти усещаш болката от огъня, усещаш пепелта,
усещаш – нещо се топи, гори и бавно чезне във жарта.
Но какво способен си да сториш? Страх те е да го признаеш,
че личността лишена е от личност, че цял живот блуждаеш...
Главата ти превърната е в тъпан, ушите ти не чуват
писъците страшни. Разумът, сърцето – заедно робуват.
Спомняш ли си още миговете чисти, светли, безгранични,
полетите с вятъра, с орлите, или песните лирични?
Любуваше се на цветята, на красотата им първична,
любуваше се на водата, на силата ѝ динамична.
Но някое влечуго ти подшушна: „Късай, късай за букет!”
И ти убиваше за вехнеща украса, сложена в пакет.
Така се зароди началото на мрачния безкраен край,
поиска да си звезден идол и забрави бързо онзи рай.
А сега всички като тебе блъскат се в невидими стени,
но хората не виждат твойте вечни, нелечими синини.
Горещите сълзи попиваш скришом, а раните погалваш
с алкохол, и ти не спираш дните си предходни да ожалваш.
Греховете се опитваш да забравиш, но всеки ден гризат,
на външен вид си вече кукла, но отвътре пламъци пламтят.
Радвай се, че страдаш, че човекът в теб останал е, говори,
болката ще те смири и клетката коварна ще отвори.
