.................................

И винаги ходят
облечени в думи,
а делата си возят
на спукани гуми.

Обикновено хората, избрали трудния път, остават незабелязани от обществото. Тези, които имат идеали и не правят компромиси с принципите си, са смятани за наивни „ветрогонци“, а тези, които живеят в зоната на сигурността и се борят да спечелят слава и материални блага, като продадат душата си, са уважавани и считани за преуспели. Историческите събития и литературните творби водят до заключението, че героите, на които се възхищаваме, са оценени едва след като си отидат от този свят. Чак тогава обществото си дава сметка за значимостта на делата и подвизите, извършени в името на висша цел.

Една от личностите, която споделя напредничави идеи за своето време и остава неразбрана от повечето си съвременници, е Христо Ботев. Националреволюционерът се води главно от чувството си за справедливост и своята ценностна система, на чийто връх място заемат свободата и любовта към народа. Името на поета става нарицателно за смелост, жертвоготовност и сила. Някои хора обаче ще кажат, че Ботев е импулсивен и неразумен, ще се вгледат в грешките му и ще отречат подвига му. Но това няма да е изненадащо, защото не съществува герой, който да е харесван от всички. Дори учението на Христос, което проповядва обич към ближния и символизира божественото и съвършеното, все още е неразбрано и отхвърлено от мнозина. Какво остава тогава за делата и идеите на един обикновен човек, на един Ботев? Всеки един от нас има различни представи за живота на българския революционер. За едни поетът е вдъхновение и гордост, а за други – глупак, повярвал си, че ще промени света.

Моят Ботев е творецът, чийто живот е изкуство, чиято поезия е музика и чиито чувства не могат да бъдат изобразени върху една картина. Той е „глупак“ за онези, които са попаднали в клопката на безнадежността, безверието и пасивността, за онези, които претърпяват или вече са претърпели падението на своя дух. Ботев създава живот в изкуството си, но това постижение се дължи именно на поезията, сътворена от действията му. Творчеството му не би могло да е така значимо, искрено и пробождащо с моралните си послания, ако самият автор не е преживял мъките на лирическия си герой и не е успял да ги превъзмогне със силата на всемогъщия си дух. Моят Ботев е неудовлетвореният човек от несправедливата действителност, който обаче се опитва по достоен начин да я промени.

В тревожното време, в което живее българският възрожденски поет, само приелите робското статукво могат да се радват на спокойно съществуване. Болката от реалността, която заобикаля Ботев, го кара да потърси възмездие, както Едмон Дантес  иска да отмъсти за непочтеността на враговете си и както Дон Кихот се стреми да помага на слабите и онеправданите. Свързан здраво със своя род и трагичната му съдба, революционерът черпи сили от извора на родолюбието. Той се стреми да изпълни свещения си дълг към отечеството. А сами ние можем да си направим извода, че онзи, който така силно обича родината си, то той така ще обича и хората, защото човеколюбието и хуманните идеи са част от същността му. „Преди всичко трябва да сме човеци, а после българи и патриоти…“ – казва Ботев. Думите му са призив за повече обич и търпимост между хората, защото доброжелателността и любовта са единственият верен път към духовно усъвършенстване на човешката цивилизация, част от която са и българите според революционера.

Чрез живота и творчеството си Ботев поставя винаги на преден план проблема за свободата. Той  разглежда тази ценност като основно човешко право и задължително условие за развитие на личността. Ботев ненавижда всичко, което спъва и затваря хората, независимо дали това е системата, подкрепяна от едно фалшиво и неискрено общество, или тиранията на една империя. Поетът смята, че най-висшата мисия на човека е да освободи пространството около себе си. Изпълнявайки дълга към своя народ, отделният индивид помага на всички по Земята: „А който умре за свободата, той не умира за своето отечество, а за целия свят. “

Ботев е пример за онези герои, чиито призиви остават недочути. Неговите стихотворения и статии имат за цел да провокират читателя да се замисли върху свръхземните въпроси. Ботевите произведения са пъстри картини от емоции, които изобразяват живота на революционера стъпка по стъпка. В елегията „Майце си“ наблюдаваме човека, който се чувства неразбран, неудовлетворен и самотен, а по-късно, извървявайка пътя на себепознанието, заявява готовността си за саможертва в стихотворенията „До моето първо либе“ и „На прощаване“. Ако в началото Ботев се намира между „глупци неразбрани“, в края на житейския си опит вече е заел мястото си сред „лични юнаци, / напети, с дрехи войнишки“. Чрез думите: „в редовете на борбата /да си найда и аз гробът!“ Ботев сякаш предсказва какъв ще бъде завършекът на поетия от него път.

След смъртта си Ботев е вдъхновение за будните хора, които не стават жертва на фалшивите ценности и идеали. Творчеството и революционната дейсност на поета са оценени от целия свят. Историята за кораба „Радецки“ достига до Русия и по този начин чрез смъртта си през 1876 г. Ботев допринася за извоюването на свободата на България две години по-късно. Строфа от баладата „Хаджи Димитър“ пък е гравирана след време  със златни букви в Сорбоната. Някои от бъдещите творци се възхищават на делата на поета революционер. Пейо Яворов казва: „Без вратоломните авантюри  на „нехранимайковци“ като Ботева България днес не би фигурирала на всесветската карта…“ Думите на Яворов са поредното доказателство, че подвизите биват оценени чак когато героите си отидат.

В днешно време със сигурност съществува съвременният Ботев, който вижда проблемите, които са невидими за останалите и който скромно и достойно се бори с тях, без да се стреми към слава, защото знае, че тя идва тогава, когато пътят е извървян докрай. Да останеш в паметта на хората не трябва да бъде цел, а следствие от действията ти. Нима Паисий е искал да стане известен със своята „История славянобългарска“? Неговият стремеж е бил съвсем различен – да съхрани българското и да научи хората да ценят рода и езика си. Ние считаме личности като Ботев и Паисий за безсмъртни, защото те достигат места, недостижими за другите, като се отдават на висшия си идеал.

Всеки сам избира дали ще следва общото мнение от страх или ще прояви смелост да защитава своите разбирания. Моят Ботев ме учи, че най-големите мечти могат да бъдат причина да се изправиш срещу най-големите изпитания, да останеш сам и неразбран, но да успееш да удовлетвориш душата си. Пътят, по който поемаме, винаги крие трудности и рискове. Понякога се връщаме там, от където сме тръгнали, в спокойната зона на комфорта. Изисква се воля, за да направим отново стъпка напред. Нужно е да си припомним, че Данте стига до Рая, преминавайки първо през Ада. Моят Ботев често ми припомня подобни факти и ме зарежда със сила и смелост, за да стигна там, накъдето съм се запътила…

Не гони “звезден” прах -
ходи по земята.
Понякога е плах -
лута се в борбата.

Саби иронични
забиват му в гърба,
погледи токсични
го тласкат към ръба.

А той пада... става...
но винаги върви,
бавно се изправя
дори и да кърви.

Откажеш ли да бъдеш честен,
защото масата се пълни със пара,
то твоят случай е известен,
а бъдещето ти – мъгла, мъгла, мъгла...

Откажеш ли се от борбата,
защото страх бъзика твоята глава,
знай, че вярата на думи е богата,
но критично бедна на дела.

със заслепяващи искри,
постановката блестяща,
но празнотата я изтри.

Реве изкуството жално,
затрупано със сивота,
посланието му кално,
промива хитро личността.

Крещи дяволски парата,
творецът лежи победен,
продаде си той душата,
остави духа си сломен.

Притъпяват ни сетивно
специалните ефекти,
реагираме наивно
и сме слепи за дефекти.

Амбицията е стрела огромна -

за нея няма синор и бразда.

Обаче без смирение и скромност

сме  лодки непотребни без вода.

Не всяка болест е невинна -

не виждаме причината във нас,

затрупани под страшната лавина

на вечното ни „Аз” и” Аз” и „Аз”.

Бразди духът ни бездни и небули,

а вярата ни – дивни светове.

Без нея сме нещастни сомнамбули,

под тъпана на жалки умове.

Спомняш ли си още миговете чисти, светли, безгранични,
полетите с вятъра, с орлите, или песните лирични?
Любуваше се на цветята, на красотата им първична,
любуваше се на водата, на силата ѝ динамична.
Но някое влечуго ти подшушна: „Късай, късай за букет!”
И ти убиваше за вехнеща украса, сложена в пакет.
Така се зароди началото на мрачния безкраен край,
поиска да си звезден идол и забрави бързо онзи рай.

А сега всички като тебе блъскат се в невидими стени,
но хората не виждат твойте вечни, нелечими синини.
Горещите сълзи попиваш скришом, а раните погалваш
с алкохол, и ти не спираш дните си предходни да ожалваш.
Греховете се опитваш да забравиш, но всеки ден гризат,
на външен вид си вече кукла, но отвътре пламъци пламтят.
Радвай се, че страдаш, че човекът в теб останал е, говори,
болката ще те смири и клетката коварна ще отвори.  

Под върха,
под върха ще живея,
не искам медали, не искам да тлея,
тука сред тях ще остана, за да мога да грея,
за да гоня идеали, въстаник да бъда, а не да блея!

Гледам те тебе - настървено катериш пирамидата хладна,
но душата си даваш за амбицията гладна,
за гнилите лаври приятел нападна,
горе си уж, а падна,
  пропадна...

Но плача,
плача за твойта съдба,
че плаща се скъпо всяка грешна чорба.
Не знам дали ще се видим, друга е мойта творба.
Сбогом! Аз ще завия, долу ме чака тежка свещена борба!

Боже мой,
трябва да има герои -
зовът заглуши се от пустини безброй
  само змията алчно пирува в гнетящата зной,
Боже, подкрепяй ме в боя! Пращай отгоре чист и буен порой!

Под върха,
под върха ще загина,
но не ще ме затрупа черна лавина,
духът ми главата пречупи на всяка гадина,
а Ботев сърцато извика: “Имаше смисъл, мила дружина!”

Кънти наблизо зов лъжовен:
"Качвай се по златни върхове!"
Лишен от слава, но свободен,
Той извика: "С дим отровен
се омайват жалки умове!"

Отгоре боговете малки
завистливо, тихо се гневят.
На олимп светят със запалки,
слуха заменят със слушалки,
но със маска как ще полетят?

А той дойде от небесата
и отряза своите крила.
Запали огън на децата
и Бог е с него на земята -
да раздават нови багрила.